Дейвид Синклер и механизмите на стареене

Преди появата на чудодейните лекове, Дейвид Синклер съветва да оставите известно количество стрес в живота си. „Ако настъпя охлюв, той просто ще умре, но ако не оставям тялото да диша или да яде известно време или малко отрова, тогава ще започне механизмът за нулиране на биологичния часовник. Но след това не забравяйте да оставите тялото да се възстанови. Малко лошо е много добро, просто страхотно добро! Наричам тази пулсационна антагонистична терапия“, казва той.

Ако се интересувате от механизмите на стареене и имате желание да разберете как съвременните геронтолози гледат на този привидно неизбежен процес, тогава книгата „План на живота, или революционна теория за това защо стареем и възможно ли е да го избегнем“ – просто от какво имаш нужда. В него авторът постепенно и структурирано обяснява своята гледна точка, говори за собствените си експерименти и заключения по този въпрос.

Като автори на книгата са посочени двама души – Дейвид Синклер и Матю ЛаПланте. Но разказът се води от името на Дейвид Синклер. Посвещава книгата на майка си, баба си, съпругата си и бъдещите си правнуци. Матю Лаплант скромно остава на заден план. Затова ще се концентрираме върху фигурата на Дейвид Синклер, тъй като именно той е авторът на идеите, изложени в книгата.

Дейвид Синклер е професор в Харвардския университет, един от най-известните учени, занимаващи се със стареенето.

Дейвид Синклер има над 170 публикации, включително в списания като Science, Nature и Cell

Книгата на Дейвид Синклер се чете лесно, написана е на разбираем и достъпен език, така че целевата й аудитория са не само лекари и биолози, но и всички, които се интересуват от стареенето и имат основни познания по биология, поне от училищната програма. Когато даден термин се появява за първи път в книга, той се обяснява подробно.

Освен това авторът много обича метафорите, чрез които се опитва да обясни сложни молекулярни процеси. Това донякъде удължава историята, но прави идеите, изложени в книгата, по-разбираеми за неспециалисти. Така например авторът сравнява епигенома с пианист, а гените с клавишите на пиано. Кой генен клавиш пианистът натиска, определя каква музика ще излезе.

Авторът използва и много отклонения: разказва истории от живота на баба си, баща си, колеги, което прави книгата по-лесна за четене, но може да бъде досадно за тези, които искат бързо да получат фактическия материал.

Стилът на разказване е малко небрежен. Книгата е пълна с фрази в стил „ДНК не определя нашата съдба“, въпреки че е ясно, че има случаи, когато само едно малко прекъсване на ДНК може да бъде фатално и никакви съвременни методи не могат да го поправят. Затова би било по-правилно да се каже: „ДНК не винаги определя нашата съдба“. В книгата има и много повторения. Тяхната цел е ясна: авторът се опитва да я направи достъпна за по-широка публика. Но има усещането, че е отишъл малко далеч в този добър стремеж.